Кеят

Заглавие: Re: Кеят Нед Май 20, 2012 4:25 pm

Всичко наоколо беше пусто, за изненада на Бианка. Мислеше си, че по това време тук ще има повече хора, които да се наслаждават на хубавата гледка, която се откриваше към хоризонта, но явно бе сгрешила. Единствено тя беше на това място и звуците на токчетата 'и бяха звуците, които отекваха в тишината, настъпила при кеят, докато Би се разхождаше със самоуверена и галантна походка точно до края на кея. Не бяха кой знае колко високи токчетата 'и, по - точно бяха летни платформи, които си бе взела онзи ден от мола и които намираше за изключително сладки. Нагоре бе по къса пролетна рокля, която показваше дългите 'и стегнати крака. Под роклята беше с черен бански на сладки цветчета. Вятърът палаво си играеше с безупречните копринената 'и на допир косата, разнасяйки аромата на люляк навсякъде около демона. А тя, както винаги, си беше лепнала една самодоволна усмивка, която само допълваше прекрасната картина. Тази толкова сладка и невинна, ала в същото време толкова подмолна и палава усмивка.
Фактът обаче, че е сама на това място не я притесняваше. Ни най - малко. Може би другите момичета на нейната възраст биха се смутили от тази тишина, дори и да се намират на кея. Поправка, точно, защото се намират на кея. Мястото, на което по принцип трябваше да има много хора, любуващи се на гледката или един на друг, а не като сега. Да няма и жива душа, освен Бианка.. естествено, ако считахте душата 'и за жива. Някой се съмняваха тя да има душа, други бяха убедени, че отдавна я е изгубила, а трети вярваха, че въобще не е имала такава. Но това бяха мнения и мисли на разни хора, на които Бианка не обръщаше никакво внимание. От малка не я интересува мнението на другите, че сега ли? Ха. Ако някой 'и кажеше подобно нещо Би определено би се изсмяла в лицето му, което по принцип си правеше когато някой изръси пълна глупост за нея или за някой около нея. И докато повечето момичета на нейната възраст (физическа, естествено) биха започнали да се озъртат от всички страни да не би нещо да ги дебне, Бинака въобще не се притесняваше за това. Все пак не бе обикновено момиче. Можеше сама да се грижи за себе си или поне до такава степен, че да може да се измъкне от каквато и да е ситуация. И то с финес, което бе доста добре, дори и малко трудно. Но с времето се свиква, а Ан не отдавна се забъркваше в какви ли не опасни ситуации, които някак си и помогнаха в сегашно време да не се страхува от каквото и да е. Е, като изключим клоуните. Не бяха.. отделна тема за разговор, който чернокосата не искаше да споменава, защото това би значело да говори за нещото, което буквално би могло да я убие само с едно изскачане зад гърба 'и. Странно, нали? Да не се страхуваш дори и от самия Дявол, ами от клоуни, които са с невероятно огромни крака, плашещ и прекалено много грим и маска, зад която си нямаш и на представа кой се крие или по - точно какво.
Бианка продължаваше бавно да ходи към края на кея, докато гледаше към хоризонта и слънцето, което може би след час щеше да залезе. Не след дълго обаче стигна до края и се опря да желязната преграда, като погледна за момент надолу. Водата се удряше в опорите на кея.
Точно в този момент чу нечии стъпки да приближават повече и повече. Може би, след всичко, щеше да се окаже, че не е единствената на това място, забравено от Бога и всичките жители на града, колкото и странно да е. Изчака няколко секунди, колкото да се увери, че не 'и се причуват стъпките и след това се изправи от леко наведеното си положение над оградата. След което се обърна назад, за да види кой се приближаваше.

Заглавие: Re: Кеят Нед Май 20, 2012 5:39 pm

Осъденият на смърт идва. Приемете го както искате, защото виждате ли, това в известен смисъл е истина. Онези горе отдавна са наточили оръжията си срещу него. Всички онези, които преди бяха негови братя, сега стоят от другата страна на барикадата. Чакат той да сгреши, да се подхлъзне. Те са обсебени от идеята да го намерят. Търсят къде ли не, разпитват, хипнотизират, убиват – каквото беше нужно. Разбира се, за стръв имаше и награда – невероятно голямо количество несъществуващи пари. И всеки с по-малко ум от останалите глупаци би го разбрал. Но хората попринцип не можеха да се похвалят с блестящ ум и затова , подмамени от (забележете само) силите на „доброто”, те също го гонеха. Е, опитваха се. Кой може да ги вини, че са толкова объркани и неориентирани душици? Едва ли и онзи, който ги създаде ще поправи тази грешка. Той изобщо някога беше ли слушал? Поне някакъв малък опит да прозре истината.
Творенията ти са боклук. Аз също съм твое творение, което прави и мен такъв.
Но с течения на обстоятелствата, след като нашият Дявол, Луцифер прозря истината за съществуването си, той поправи грешката на своя учител. Успя да преобрази и себе си, да еволюира в нова, по-висша форма на демон. А какво могат да бъдат демоните, освен властелини на Земята. Бяха по-доброто и дори Той трябваше да го разбере.
Днес беше дълъг ден за Уилям (колко отегчително оригинално име, не мислите ли?!?). Още от закуска беше започнал този така наречен лов. Както обикновено – малка хайка оглупели хорица си мислят, че ще се справят с големия лош вълк. Но така става само в приказките с щастлив край. На обяд беше дежурна друга партита идиоти – този път далеч по-официални и престорено изискани. Поне показваха малко уважение, което даде повод на Уилям да помилва водача им. Пощади живота му, като реши да го пусне за назидание на другите хора. Човекът чисто и просто си тръгна сляп и в пълен шок от срещата си с дявола. За да разберете демона, не трябва да търсите логика. При тях е толкова просто – бъркат каши за забавление, защото винаги си мислят, че да си играеш с хората е толкова забавно. И Луцифер обожаваше тази власт над простосмъртните.
След цялата врява от през деня, той реши да прекара остатъка от вечерта си на спокойствие. На някое безлюдно място. И напълно забравено от Бога – буквално! Не му беше толкова трудно да го намери след проливния дъжд на обяд. Хората се бяха изпокрили по домовете си – сякаш малкото вода ще ги стопи. За разлика от тях, Уилям боготвореше дъжда. Напомняше му на нещо познато отгоре... поради някаква случайност обаче, беше забравил какво е то. Явно това е проклятието на отлъчването от Рая – живееш живота си в забрава за онова приказно място. Дали съжаляваше? Може би малко... от време на време, когато му се струваше, че някой спомен изниква в съзнанието му. Но малко след това голяма вълна се надигаше от морето и погубваше каквото е останало там.
Тръгна към кея – едно от най-спокойните места тук. И когато вече беше съвсем близо, можеше ясно да усети присъствието на друго същество, не далеч от него. Тръгна напред с надеждата да е някой лесно податлив човек, но когато пристигна там беше по-изумен от всякога през тази година. Ето я там – в целия й блясък и величие, както си я спомняше отпреди... години, може би.
- Срещаме се пак, така ли Би? – обичайната ми лукава усмивка се плъзна по лицето на човека, който бях обладал.

Заглавие: Re: Кеят Нед Май 20, 2012 6:56 pm

Моля ти се нека това да е най - ужасния кошмар, който съм имала, мислеше си Бианка, докато сините 'и очи се взираха в тези на мъжа, стоящ пред нея. Молеше се и се надяваше това да е сън, от който всеки момент щеше да се събуди с писъци, но удовлетворена, че не е истина и той все още е някъде в ядрото на проклетата Земя, като изобщо не си спомняше за нея и не се опитваше да я намери, мислейки си, че тя не струва. Умоляваше се (нещо, което е почти невъзможно да видите Бианка Лорън да прави) на кой ли не, псуваше на всеки един език, който знаеше, а те наистина бяха много, и това в продължение на минути, докато той се приближаваше към нея и беше започнала да си вярва, до онзи момент, в който той проговори. Само една дума от устата на тялото, което бе обладал той бе нужда, за да може да срине основите, на които Би се крепеше през всичките тези години и да осъзнае, че това не бе кошмар, а нищожната реалност, в която той се намираше на крачка разстояние от нея.
Навярно не разбирахте защо Бианка се държи по този начин. Той бе Дявола, а тя демон и по пътя на логиката тя трябваше да се кланя пред него и да има респект повече от всички мъже към мъжа, спал с Анджелина Джули или Виктория Бекъм, но точно там ви е проблема. Не забърквайте логиката там където не трябва. Респект беше най - малкото, което тя чувстваше към него. Даже не се знаеше дали такова нещо съществува в нея, защото в този момент всичко, което тя изпитваше беше страх. Това бе мъжа, който уби семейството 'и, опита се да убие и нея, след което обаче я взе за свое притежание, кукла, с която можеше да си играе и какво ли още не и направи живота 'и същински Ад и това в продължение на години. Да, определено нямаше никакъв респект към него. Не и след всичко, което 'и бе причинил. Само страх, че на Луцофер отново щеше да му хрумне да я използва за всичко, което мозъка му можеше да измисли или дори да я убие. И презрение.
Сърцето 'и биеше лудо, сякаш щеше да изскочи от мястото си всеки момент. Бианка стоеше на едно място и не помръдваше, гледаше го в очите, в тези тъмни очи и дори с ново тяло тя го бе познала по едно малко пламъче в тях и лукавата му усмивка. Тогава бързо съвзе и успокои ритъма на сърцето си, колкото и невъзможно да бе. Премигна няколко пъти и пое дълбоко въздух.
- Да, съдбата просто ме обича. - измърмори Бианка с добре изразена ирония в това си, като знаеше, че Луцифер я бе чул.
Като се сети, че днес си мислеше, че ще е прекрасен ден. Един от онези дни, в които щеше да се наслади на малко спокойствие, след което щеше да се позабавлява с някоя така или иначе изтормозена от Бога душица, след което щеше да се прибере към четири часа сутринта и щеше да си вземе съня до десет или единадесет сутринта на другия ден. Общо взето един от онези идеално дни, които чакаше с нетърпение да дойдат след натоварената седмица или в случая месец. И всичко вървеше точно по план докато той не се появи.
- Сменил си тялото. - Бианка огледа мъжа от горе до долу, след което пак нагоре и се поспря на оградата.
О, да. Заслужаваше Оскър. Беше изключителна актриса. Вътрешно умираше от страх и си мислеше, че може би това бяха последните 'и думи като свободна или дори жива, но не успяваше да го покаже. Външно беше спокойна и хладнокръвна, с лукава усмивка и прелестни сини очи, които следяха всеки един ход на мъжа пред нея. По принцип винаги бе спокойна и не я интересуваше нищо, но сега беше различно.
- Как се казва клетника, който си обзел този път? - попита тя с любопитно. - Да знам как да те наричам. На мен може и да не ми пука да те наричам Луцифер или Дявола, но ако случайно мине някой ангел или ловец, с връзки там горе.. - Бианка не довърши изречението си, защото знаеше, че той сам можеше.
Не, че изобщо я интересуваше какво щеше да стане с него и даже ако някой ангел минеше от тук щеше да е идеално, но за жалост тя също бе с него и като познаваше Дявола знаеше, че нямаше да жертва само себе си.

Заглавие: Re: Кеят Нед Май 20, 2012 7:46 pm

Никой не обича да губи нещата си. Ни най-малко. И Луцифер беше последният, който можеше да оспори това. Бианка беше ценна за него придобивка. Не изключителна, но достатъчно ценна, за да надигне в него някакъв притаен гняв от години назад. Тогава някак си мирно се беше справил със ситуацията. „Време е да си отиде” дори беше казвал след това. Но това най-вероятно се е дължало на ефекта на наркотиците, които взимаше, за да се укрие по това време. А и скоро го бяха затворили и ето, че фокус-мокус се беше озовал тук в 21 век по средата на нищото. Наричаше това съвремие „нищо”, защото по пътя си обратно от Ада се бе запознал с някои много интересни създание. Всяко едно с рядка дарба. Всеобща работа и така нататък ги беше измъкнала от бездънната ямата. Тогава имаше и едно всеобщо чувство, че всеки дължи другиму услуга. Ето така например Луцифер сега се криеше така успешно от ангелите. Не можеха да го подушат и на хиляди километри. За разлика от хората, разбира се, и невероятно страхотните дарби си имат граници. Затова й на крилатите светулки им излизаше по-евтино да баламосват наляво-надясно с някакви си награди и други глупости.
Но ето, че сега тя стоеше пред него. Толкова време бяха прекарали заедно, а сега имаше чувството, че тепърва се запознават. За сметка на това обаче можеше съвсем ясно да си спомни какво направи на семейството й.
О, сладък Ад!
Имаше ли по-добро изпълнение от това? Точно като някой марш от велик австрийски композитор. Де и тя да беше там. Но вероятно тогава щеше да свърши мъртва... което пък едва ли би бил толкова лош край. Все пак чак сега се срещаха, след толкова много време, когато сам знаеше, че няма тази търпимост и разбиране отпреди. Окото му щеше ли да мигне, ако я убиеше... Не, после със сигурност щеше да съжалява. А и тя винаги е била толкова забавна. Добра компания. Само, че такава, каквато му измени. А това според стандартите му се наказваше. Най-малко с осакатяване. Имайки предвид, че е безсмъртна обаче отнемаше удоволствието от играта. Е, какво пък, в такъв случай му оставаше цялото време на света, за да измисли подходящо наказание за неподчинението й. Защото там беше проблемът – тя бе развила свободно самосъзнание и решила, че ще й е по-добре, ако просто побегне. Как е сега? Да трепериш срещу своя вечен враг? Чувството е толкова опияняващо!
- Красавице моя, как можах да те изгубя? – скъси с няколко крачки дистанцията помежду им. – Не си се променила и с ден!
Не искаше да я плаши. Той познаваше темперамента й и добре знаеше, че би скочила в студените води, за да спаси себе си. Луцифер нямаше да се поколебае да я последва, но при удавяне (каквото щеше да предхожда) пак трябваше да сменя „човешкия” костюм. И ето, че всичко стартираше отначало. Име, паспорт, жилище... всички изтощителни формалности само, за да я хване отново. Струваше ли си?
Определено.
- Уил Блейк. – взе да оправя подгъва на ризата си. – Хубавец е, нали? С тези светли коси. Видя ли тъмните очи? Сякаш е правен точно по моя мярка. – този път не се задоволи само с усмивка, тъй като отприщи и една порция смях. Обичаше да мисли за хората като за играчки, като за такива, които са му длъжни. Дори може да ги наречете един вид роби.
Завъртя се на пета и направи няколко крачки наоколо. Нямаше никого, което допринасяше за бързия развой на събитията. Присъствието на хора само щеше да забави целия процес на караница и прочее. Винаги присъстваше този момент и сега се съмняваше Бианка да се е променила чак толкова. Поне външно не изглеждаше по-различно. Но нали все казват, че не трябва да съдим книгите по корицата им.
- Е, какво става с теб? Разказвай, има ли нещо ново? Видя ли нещо по-добро, откакто... кхъм избяга.

Заглавие: Re: Кеят Вто Май 22, 2012 5:33 pm

Бианка следеше всеки негов ход, опитвайки се да предвиди следващия, но и той, както нея, беше импулсивен и никога не знаеш какво щеше да направи. Точно затова Бианка остана мирна, облегнала се на желязната ограда, гледайки как той се разхождаше около нея и говореше сладко, сладко. Следейки всеки негов ход. През годините с него бе научила, че е безсмислено да се опиташ да предвидиш следващите му действия, точно както при нея. Но някак си не спираше да си представя, че в следващия момент той ще започне да крещи срещу лицето 'и за това, как тя го е предала и той трябва да я накаже. Да я накара да страда, задето е избягала от него. А това никой не го искаше. Бианка може доста да е страдала от него и той да я е наказвал неведнъж по все различни начини, но знаеше, че това не можеше да се сравни с онова, което стига да искаше той можеше да 'и стори. Тя обаче, дори и уплашена от последиците, можеше да му скочи и да му се развика. И тогава ставаше страшно. Тогава.. О, тогава Бог да бе на помощ на Бианка.
Отърси се от тези си мисли и се върна на кея, където Луцифер говореше за новото тяло. Сякаш това тяло наистина беше направено точно за него. Русата коса и тъмните очи. Много малко ''хора'' можеха да се похвалят, че са виждали истинския външен вид на Луцифер и Бианка бе една от тях. Но едва ли щеше да се хвали с това. Но да, този негов външен вид много приличаше на истинското тяло на Луцифер, който явно само Дявола знаеше къде е. Жалко само за Уил. За човека, който преди е бил в това тяло. Кой ли знаеше къде е сега. Всъщност това винаги е пораждало някакво любопитство у чернокосата.След като едно тяло бъде обладано истинския му притежател изчезваше ли, отиваше ли някъде, биваше ли затрит от лицето на паралелните светове или просто стоеше някъде вътре, много надълбоко в съзнанието и ако да опитваше ли се да избяга от там? Бианка никога не е сменяла тялото си, беше чистокръвен демон, родена така от майка и баща демон, беше безсмъртна и не знаеше какво е да обладаеш нечие тяло. Или пък да бъдеш обладан, което само я караше да иска да разбере какво по - точно се случва. Но не и сега. Определено не сега. Не 'и бе до приказки и лекции за обладаването сега, когато Луцифер стоеше пред нея.
- Е, Уил.. - каза Бианка, като леко повдигна тялото си, докато се държеше за желязната оградата и седна на нея.
Малко странно да го нарича с това име, но щеше да е по - добре, отколкото да каже Луцифер и в следващия момент, по някаква случайност и острия слух на минаващ ловец, те двамата да бъдат заобиколени от ангели и ловци. Дори и той да бе Дявола едва ли щеше да се справи с всички ангелчета и ловци на едно място. Ако някой питаше Би тя определено би си плюла на петите на първата секунда, но това нито глезльовците на Ония отгоре, нито верните му слуги, нито Луцифер биха го позволили, така че Бианка предпочиташе да не поема никакви рискове, макар че в главата 'и започнаха да се зараждат планове как може би щеше да се измъкне.
- Аз обиколих почти целия свят, като изключим Арктика. - направи малка пауза, като махна назад един паднал кичур пред лицето 'и. - Не мисля, че си заслужава. Студено е, няма никаква природа, всичко е лед и сняг и никакви забавление. Макар и да има няколко хора на кръст, с които мога да си поиграя, пак не си заслужава. - кръстоса краката си и погледна Луцифер, като погледите им се срещнаха, при което Би незабележимо изтръпна. - И да. След като избягах - наблегна на думата избягах, знаейки, че можеше да загази - от теб се чувствам много по - добре и живея още по - добре. Естествено, до преди минути, когато те видях.- лукава усмивка се изписа на красивото 'и лице.
Ако това все пак бяха последните 'и часове или дори минути като жив или свободен демон определено не би се поколебала да подразни малко Луцифер, колкото да се позабавлява като за последно. Можеше сърцето 'и да ускорява ритъма си, когато той се доближеше до нея и всичко в нея да крещеше ''Бягай докато можеш!'' Бианка показваше само сто каратовата си лукава усмивка и предизвикателен поглед, като вдъхваше тази самоувереност, сякаш той бе никой за нея, до сега не го бе виждала и определено не вярваше, че той можеше да сложи края 'и с едно щракване с пръсти да речем. Всички тези неща по принцип правеше с всички останали, но сега беше различно. Сега пред нея не стоеше кой да е, ами той. Дявола, убиеца на родителите 'и. Странното бе, че с всяка изминала минута страха 'и той да я убиеше намаляваше, но този той отново да я вземе за малка кукла нарастваше.
- Нека да сме наясно за едно: никога не съм била твоя собственост или придобивка. И няма и да бъде. Предпочитам да скоча в действаш вулкан отколкото да стана твое притежание и кукла в новите ти ръце. - този път бе сериозна.
Ядосваше ли го или не нямаше значение. Просто искаше той да знае, че тя никога не е била негова. Може той да е правил всичко с нея и да я карал да прави всичко, тя никога не е била негова. И щеше да направи груба грешка, ако я вземаше за някаква придобивка или собственост или изобщо нещо негово.
- Между другото ми е много любопитно как успя да се измъкнеш от мястото, на което те бяха заключили? - попита и този път самодоволно се подсмихна.