Една година по къссно

Поредната скучна и безцелна разходка из Мистик Фолс. Е в момента не
исках да слушам тъпотиите на Деймън, така че определено разходката беше
по - добрата опция, пред седенето в къщи и слушайки поредната тъпа
реплика от малкото си братче, как не трябвало да убивам хора.
Пхах...тъпотии. Та аз си бях такъв, това беше моята същност. Бях вампир,
а те пиеха кръв, а за целта трябваше да убиват хора. Все пак не всички,
можеха да пият заеща или еленска кръв, като вегеталианеца Стефан.
10
минути ходене пеша из малкия град и вече бях стигнал парка, който имаше
тънка бяла покривка, поради малките снежинки които се сипеха от небето.
Тръгнах с бавна крачка по главната алея, като се чудех на ума си. Как
за Бога се оказах в парка!? В парка!? Определено не беше типично за мен,
но след като видях познат силует в далечината, една самодоволна усмивка
се изписа на лицето ми и малкото ми "пътешествие" до парка, който не
бях посещавал никога, започна да ми харесва.

Определено бях объркана. Беше минало прекалено кратко време, след като Деймън ми разкри какъв беше всъщност. Дефакто бях повече от объркана! Как можеше да живеем толкова свободно в свят, пълен с какво ли не! Може би имаше и същества, които никога не бях чувала ..
Както и да е! Имах нужда от малко почивка. Бях разбрала достатъчно за една вечер! Облякох си първите дрехи, които ми бяха пред очите и излязох.. Вън валеше сняг. Беше толкова красиво.. Но реално не ме интересуваше гледката.. Исках просто да си почина.
След около 10 минути бавно вървене се озовах в парка. Нямаше почти никого, макар че не беше студено. Реших, че да седна на една пейка нямаше да е толкова зле..
Седнах, като се загледах в небето.. Няколко мига по-късно обаче усетих нечие присъствие.. Напоследък сетивата ми се бяха изострили направо до непоносимост.
Огледах се, но не видях никого. Тъкмо когато си помислих, че ми се струва, някой изникна пред мен.

- Мис Блекуел, както винаги сама. - засмях се иронично, сядайки най -
нахално на пейката до нея. - Какво, омръзна ти да си говориш сама и реши
да потърсиш утеха в снежинките? - подсмихнах се леко и се засмях
отново, след което погледа ми приплъзна към нейния.
- Но , мисля че
теб май отдавна те гони депресията. Колкото до "милия ми брат" преди да
си ме попитала не съм го виждал - смигнах и' леко, след което забелязах
как склони поглед на долу, а бузите и' се зачервиха. Хванах леко
брадичката и', като повдигнах нежно лицето и' и някаква мила усмивка се
появи на лицето ми, естествено отново се проявих като задник, но честно
казано не ми пукаше особено. И да в момента точно очаквах поредният
шамар, но и за това не ми пукаше особено. Точно това му беше хубавото да
си непукист, не ти пукаше за никой и нищо. Е явно съм ударил джакпода,
като изключих всички онези гадни и объркващи чувства, определено сега
нямаше да са ми от особена полза.Но пък като се замисля ,аз самия бях обърнах ,че се държах така в момента
Но и не беше лошо да си гадняр ,да приличаш на Деймън
- Какво те мъчи ? - попитах я аз пускайки брадичката й и сядайки до нея ,не ми беше ясно защо но по- добре да се държиш добре особено с гаджетата на Деймън

Знаех много добре от Деймън, че Стефан е винаги добре държащия се брат, но очевидно това се беше променило по непонятна за мен причина. Може би беше нещо свързано с това, че и двамата бяха вампири?
Попита ме какво ми е, защо съм тъжна. Бях ли тъжна всъщност? Не, по-скоро бях само и единствено объркана от това, да науча нещо такова толкова късно.
-Не знам, ти ми кажи. Научих, че света, в който живея не е това, за което го мислих.. Около нас, хората обикалят и вампири, демони, върколаци.. Ти ми кажи.. как е редно да се чувствам сега?
Погледнах го, като очаквах някакъв отговор. За него нямаше да е шокиращо, че съм разбрала.. Вероятно и той, и Деймън са били на ясно, че ще разбера какво са все някога.. И макар да знаех, че трябва да го приема.. Все още не ми го побираше ума!
-Предполагам, че ми е позволено да се чувствам поне малко объркана. -Добавих, докато сведох поглед надолу, гледайки как малките снежинки падаха надолу, носейки се по лекия вятър, който ги люлееше наляво-надясно..

Погледнах я, а тя сведе погледа си надолу ,и както самата тя си помисли и аз и Деймън бяхме на ясно ,че тя ще научи все някога истината ,но съм сигорен ,че и самия Деймън помне мъничко се беше надявал тази истина да не излезне на яве никога .
- Да нормално е да се чувстваш не малко ,а даже и доста объркана ,но виж ,ние не сме искали да сме такива , всичко е доста объркано ,а й не мога да ти обясня ,защо ни има и защо живеем сред вас ... - казах и аз ,тя се чувстваше доста объркана ,а и самия аз може би само я дообърквах за всичко това

Обърнах се към него.
-Знам, че не сте го искали, Стефан. Не, че сте чудовища.. Но не знам кой би искал да прекара живота си, пиейки кръв от други, които са били като него? -Въздъхнах, сещайки се, че може би реагирах прекалено бурно на това.. Може би трябваше да изчакам Деймън да ми дообясни всичко? Дори не му дадох шанс, а просто се изплаших..
Може би бях прекалено голяма страхливка, за да се изправя лице в лице с истината, а именно, че ние, хората, не знаем нищо за света, в който живеем! Оказва се, че поне 2/3 от всички филми на ужасите съдържат поне малко истина в себе си.. Как се предполагаше, че трябва да съм спокойна за живота си?
-Стефан.. Кажи ми.. -Започнах. -Какво се предполага да направя сега? Не мога дори да спя както трябва, когато знам, че навън има бог знае какво..

Незнаех какво трябва да направя ,всичко беше доста объркано ,какъв съвет можех да и дам ,освен да се успокой и да се заключва вечерно време ,или просто да продължава да мисли за нас ,като за митове
- Незнам какво да ти кажа ,явно просто трябва да приемеш този факт, защото ние опредлеено не можем да изчезнем и не сме мит ,а сме си самта реалност ,за съжаление. Но повярвай ми Деймън никога не би те наранил ,в крайна сметка ти си единствената ,която успя да му се добере до сърцето й ,на която той реши да се разкрие.
- Просто трябва да се успокойш малко и да го оставиш да ти обясни - казах и аз всичко ,което мислех или по скоро това ,което според мен тя самата искаше да чуе или и аз незнам какво и казах искаше ми се ,просто да и кажа да забрави всичко ,но според мен тя го обичаше и щеше да го приеме такъв какъвто е

Не знаех дали ми казваше това,което искам да чуя или това, което наистина мислеше. Може би наистина се радваше за мен и Деймън и се опитваше да ме окуражи.. Или пък просто се опитваше да ме накара да спра да хленча? И в двата случая му бях благодарна.. Защото малко или много се почувствах по-добре след това, което чух.
-Благодаря.. -Казах тихо, след което се усмихнах съвсем леко. Беше хубаво да чуя поне един "от тях", който мислеше, че е възможно да има връзка между вампир и човек.
Повечето, с които се бях срещнала през последните часове ме убедиха конкретно в обратното..
-Виж.. Стефан.. -Погледнах го. -Мисля си.. Дали е възможно.. някой ден.. Знаеш.. Деймън да ме постави пред избора да ме превърне или не..