Площадът в центъра на града

За първи път идвах в този град.Не знаех какво толкова му харесваха,че говореха постоянно за него.Досега не видях нищо кой знае какво.Нито мъжете бяха кой знае колко красиви,вярно че повечето ме изкушаваха да ги убия но това беше отделно.
За първи път излизах от новата си къща,която между другото беше просто прекрасна,и се разхождах .... някъде.Паметникът и голямото пространство ми подсказваше,че това може би беше някакъв площад.Имаше лек вятър,който размяташе косата ми насам-натам.
Не знаех какво да правя,не познавах никой и ми беше безкрайно скучно.Едва ли нещо интересно щеше да ми се случи.Така като гледах след няколко дни май щях да си тръгвам от тук,само дето дадох голямо количество пари за къщата.Но нищо не пречеше да си имам имение тук.Все някога щеше да ми потребява нали?
По едно време една приятна миризма се понесе наоколо,прекалено приятна всъщност.Обърнах се към посоката на миризмата и видях едно момиче.Каква чудесна възможност и без това не бях хапвала от доста време.Усмихнах се дяволски и тръгнах към нея.Нямаше да я убивам веднага,имаше много хора.Изведнъж изскочих пред нея и приветливо я поздравих:
-Здравей.Аз съм ... Маргарет,нова съм тук.-не мислех да си казвам истинското име.Не знаех дали момичето знаеше за свръхестествените същества,но дори и да знаеше не беше кой знае какъв проблем.

Докато минавах през площада, прибирайки се от бара, размишлявах на много теми. Странникът на име Деймън.. Това, че не помнех някои части от времето, прекарано заедно в бара.. А и това, че някакси ме беше накарал да пия толкова алкохол, въпреки, че аз никога не бях близвала нещо такова до сега.. И с причина.. Да имаш баща, който пие и те малтретира можеше да те откаже от всякакъв алкохол завинаги.
Не бях усетила как бях спряла да се движа и се бях загледала в паметника, който така гордо стоеше на средата. Сякаш искаше да покаже колко е възвишен и как в този град всичко е именно нещо такова.. възвишено.
От както бях пристигнала, а именно преди месец, бях забелязала изключително много странни неща в Мистик Фолс. Дори самите хора ми се струваха.. странни. Имаш чувството, че искаха да те.. изядат? Или нещо подобно.. Може би си въобразявах, но дори не можех да спя спокойно вечер, макар всички да казват, че " в мистик фолс не може да ти се случи нещо лошо"..
Докато продължавах да ръся философски цитати в умът ми, една блондинка се приближи и ме заговори от нищото.
-Здравей.Аз съм ... Маргарет,нова съм тук.
Кимнах, като за момент съвсем не знаех как да реагирам.. Наистина ли тук всички започваха разговор ей така от нищото?
-Аз съм Натали.. -Усмихнах се и се огледах. - И.. Може да се каже, че също съм нова тук..

Определено не очакваше някой ей така да изскочи пред нея и да я заговори.Хората имаха толкова странни мисли.Разрових се в главата и и видях името Деймън.За Салваторе ли ставаше въпрос?Значи и той беше тук,каква изненада.Определено щях да го навестя в най-скоро време.Е,май щях да остана тук по-дълго.Деймън и неговите пъклени планове,винаги са ме забавлявали.
-Приятно ми е да се запознаем Натали-подадох и ръка,за да се здрависаме.Боже,от близко кръвта и ухаеше още по-добре,та чак устата ми започна да се запълва със секрет.Със сигурност щеше да бъде още по-хубава на вкус.Вече нямах никакво търпение да я опитам.Чудя се дали Деймън го беше направил вече?Няма значение ...
-Откога си тук?Аз лично дойдох вчера и все още не познавах нищо от градът.Ще ми бъде доста добре ако се намери някой,който да ми покаже няколко места.-боже държах се отвратително добре.Дори не можех да се позная.Но трябваше да си призная едно единствено нещо.Бях невероятно добра актриса.Определено трябваше да ме вземат в Холивуд.Щях да трупам милиони.
Гледах към момичето с интерес.Беше ми безкрайно любопитно какво щеше да си помисли за последното ми изречение.Все пак не всеки ден някой изкача пред теб и най-нахално те моли да го разведеш из града и без да очакваш да те убие,като те остави без каквато и да била кръв в тялото си.

Момичето продължаваше да се държи добре. Но не просто добре, а до толкова добре, че будеше съмнения в мен.
-Приятно ми е да се запознаем Натали. Откога си тук?Аз лично дойдох вчера и все още не познавах нищо от градът.Ще ми бъде доста добре ако се намери някой,който да ми покаже няколко места. -Продължи да говори блондинката, с която се здрависах малко по-късно.
За жалост, макар винаги да са ми казвали "Не говори с непознати!", сякаш от вътре напираше някакъв глас.. Да, онзи , който всички пакостници имат.. Който ми казваше "Давай, отиди и говори с непознатия..".. Това, плюс недостатъка ми да не мога да отказвам на молби, като тази, ме правеха отвратително лесна мишена за всякакви бандити.
-Ами.. -Започнах несигурно, като се огледах. Какво можех да й покажа? Та дори самата аз не знаех много места в Мистик Фолс. -Честно казано.. не знам какво точно да ти покажа, поради причината, че и аз все още опознавам градчето..Но пък може да се разходим?
Да, именно така се запознах с Деймън. Седна до мен и ме заговори, а аз просто му отвръщах. Не правех ли същото и сега? Наистина се проклинах за това, че не можех да бъда лоша, като хората, които се опитваха възможно най-бързо да приключат разговора с непознатия. Сещайки се с какъв интерес ме гледаше Деймън, цялото ми тяло потръпна.
Разтърсих глава, за да спра да мисля за това.

Значи не можеше да отказва на молби?Какво по-чудесно от това!
-Добре,нека се разходим.-подканих я и тръгнах напред.Всъщност изглеждаше добре,добре хайде .. нямаше да я убивам.В света нямаше много красиви жени,не биваше да погубвам това,което имах аз и още няколко момичета,родени с късмет.Също,като мен.
-Откъде си Натали?-защо ми беше толкова противно да се държа мило с някой?На мен ли ми имаше нещо или просто си бях такава.Дори и аз да не знаех за пъкленият си план,това ми добро държание нямаше да подбуди никакви други мисли освен съмнение.
-Аз съм от Англия и по-точно Лондон.Но не съм ходила там от доста време и ми липсва.Липсва ми мрачното време,Биг Бен,огромното виенско колело,което винаги ме е изумявало.Липсват ми и малките улички,които крият доста опасности между другото.Не ти препоръчвам да ходиш там сама.-подсмихнах се и се замислих.Принципно,когато говорех с някой,който щеше да умре от моите ръце от устата ми бликаха само лъжи,но щом заговорих за Англия дори и погледът ми се промени.Наистина ми липсваше,колкото и да не исках да го кажа,колкото и лоши спомени да имам от там.
Погледнах отново към Натали с някак разтревожен поглед и се усмихнах.

Погледнах я; разказваше за Англия толкова непринудено. Сякаш и се искаше да не беше идвала тук, а да остане там..може би завинаги? Съвсем бях забравила, че ме попита от къде идвам аз.
-Париж. -Отвърнах, но миг след това усмивката ми се опита да се стопи. Единственият хубав спомен от това беше майка ми. Единственият човек в семейството, който наистина се интересуваше от моето добро бъдеще. Баща ми? Стар пияница , който знаеше само как да крещи и да използва сила срещу мен и майка ми. Спомнях си ясно деня, когато майка ми взе багажа, поиска да си тръгнем и катастрофирахме.. И аз останах жива.. -Но.. не мога да кажа, че искам да се върна там.
Отместих поглед, заглеждайки се отново в огромната и величествена статуя или по-скоро в целия паметник. Как се бях озовала тук? Дали можеше нещата да са по съвсем различен начин?
Никой не знаеше..

-Париж?Обожавам този град!-имах толкова приятни спомени от там.Ахх,Луи ... усмихнах се широко щом си спомних за него.Тръснах глава и се заслушах в мислите и.Е,определено не е имала хубаво детство.Ако бях на нея щях да убия баща си и с майка ми заедно щяхме да живеем щастливо.Но аз не бях нея,нито тя беше мен.Едва ли щеше да има смелостта да убие баща си,още повече че беше човек.Имаше душа и съвест.Ето това им е проблема на хората.Винаги мислят за последствията,съжаляват за грешките си.На мен така си ми беше изключително добре.Никога не мислех какво причинявам на другите.Бях натиснала онова копче,за да изключа всяка човещина,която се криеше в мен.
-Разбирам ... лоши спомени.Не се притеснявай,на всеки се случва.-повдигнах рамене и се загледах напред,докато нейният поглед блуждаеше.
Изведнъж се замислих дали да я убия.Какво по дяволите ми ставаше?Откога се замислях дали да убия някой или не?За 600 години това се случваше за втори път.Първият път беше Джордж.Единственият човек,в който бях влюбена.Обещах си това повече да не се повтаря,в крайна сметка не излезе нищо добро.Толкова компромиси бях направила заради него,точно заради това накрая той се оказа мъртъв.Бях пуснала човечността си на преден план и ето какво се беше случило.
-Да знаеш,че един ден всичко ще си дойде на мястото.

Съвсем бях забравила, че по изражението ми можеше да се прочете абсолютно всяка емоция или мисъл.. До толкова прозрачна ли бях, че да се сети, че става въпрос за лоши спомени от Франция?
Както и да е, вече се бях примирила, че всички новаци ме виждаха като разтворена книга.И Деймън.. Сега и тя.. Имаше ли смисъл да се правя на непрочетена, когато първият непознат виждаше всичко?
-Надявам се нещата да се оправят. -Казах. -Но с всеки ден ми се струва, че всичко става по-лошо и по-лошо.. Както и да е, не е нужно да те занимавам с това..
Усмихнах се съвсем леко, като продължихме да вървим бавно , без да знаем на къде точно. Все щяхме да достигнем до някоя задънена улица и да се наложи да се върнем отново.
-Разкажи ми повече за теб.. -Реших да сменя темата, докато има предоставена възможност за това. -Освен, че си от Лондон.. Какво обичаш да правиш?

Е,щяха да се оправят,освен ако не умре!Тогава всички нейни мъки щяха да свършат.Също така можех и да я превърна във вампир,но това щях да го оставя като последна опция.
"Разкажи ми повече за теб..-Освен, че си от Лондон.. Какво обичаш да правиш?" тук я погледнах право в очите.Нямаше да и кажа,че ми харесваше да изпивам кръвта на хората,да ги манипулирам,да ги обиждам и да ги използвам за свои собствени цели.
-Да кажем,че обичам да се забавлявам.-това беше дори и прекалено изчерпателно.Но за нейно добро не и трябваше да знае повече.
-Обичам да пътувам,обиколила съм почти цяла Европа.-щях да кажа почти целият свят,но не изглеждах чак толкова стара.Все пак бях само на 20 човешки години и щеше да е странно да съм обиколила целият свят за толкова кратко време.
-Ами ти?Какво обичаш да правиш?-вървяхме ли вървяхме.Този площад наистина си беше голям.Оглеждах се около себе си,за да запомня мястото наистина добре.

Попита ме какво обичам да правя аз. Знам ли? Не са ми задавали този въпрос и трудно щях да отговоря.. не ми оставаше особено време за да правя каквото и да било.. Просто щях да кажа нещо .. колкото да не изглежда странно.
-Ами.. -Започнах. -Обичам да .. рисувам.. пея.. И да обикаляш сигурно е много хубаво, но нямам пълнолетие за да съм сама в тази дейност.
Вдигнах рамене, сякаш да подчертая, че говорех напълно небрежно, макар да не е така. Вътрешно направо се чудех какво да кажа. Сякаш говорех за пръв път с някого, което си беше напълно абсурдно.
А още по-абсурдно е,че се чувствам странно.. Точно както покрай Деймън.. Сякаш са един тип.. хора? Знам ли.. Изнервяше ме самото им присъствие.
-Имаш ли братя и сестри? -Реших отново да отклоня темата, опитвайки се да придържам темата предимно към нея, за да не се налага да ме пита каквото и да било..

Да рисува и да пее?Колко обикновени човешки неща!Вярно,че ги беше скалъпи на бързо но това беше отделно.Щях да се престоря,че не съм чула нищо подобно.
-О,да .. да пътуваш е страхотно.Научаваш нови и нови неща за другите народи.Когато ходих във ... Япония,наистина беше адски интересно.-това пък откъде го измислих?Япония?Никога не съм ходила там,а и нещо не ми се връзваше с визията.Всички бяха някакви ниски,с дръпнати очи.А аз .. висока,красива,определено нямаше да ходя в Япония.
-Нямам,самичка съм.Родителите ми са в Англия,продължават да живеят там.Обичат Лондон прекалено много,за да го изоставят.А,имам си кученце ... само с него пътувам из света.-о,да ... определено ставах за актриса.Какви неща само можеше да измисли главата ми,дори се изненадвах от себе си.
-Ами ти?Или и ти си сама.Е,освен ако не си имаш приятел.-ако имаше дали щеше да бъде красив?Определено след като я убиех можех да го посетя.

Когато ме попита дали имам приятел,инстинктивно в главата ми се появи Деймън, който ме беше целунал. Но не, не можеше да се приеме, като нещо такова.. На практика наистина си нямах никого, освен баба си.
-Малко е сложно. -Казах. - Но на практика.. Нека кажем, че имам само един жив роднина и .. някой, който се интересува от мен.
"Някой, който се интересува от мен?" Как можех да кажа нещо подобно, след като не бях особено сигурна? Можех да съдя само по погледа му, който наистина изразяваше интерес, но дали беше така в действителност?
Въздъхнах, като не осъзнах, че това можеше да изглежда доста многозначително за блондинката. Побързах да сменя темата.
-Смяташ ли да останеш за дълго тук? Ако не е тайна, разбира се. -Попитах я.

Значи Деймън я е целунал?Е,не се изненадвам особено.Винаги си е бил такъв.
Живее само с баба си и има един единствен човек,който се интересува от нея или поне само тя си мисли това.И това беше не кой да е,а Деймън.Идваше ми да и кажа да не се надява на много от него,но не исках да развалям плановете му.Слушах мислите и непрестанно.
Дори и на мен ми се струваше нереално това,което Натали си мислеше.Деймън показваше интерес към момиче,което иска да убие или хайде ... да пие от нея,но не виждах белези по тялото на човечката.Нима това значеше,че .... О,Боже Мой!Не,не,не!Това нямаше как да му се случва.Заклевам се,че ще го убия!Но не той е виновен,а тази малката.Какво толкова му е завъртяла главата,сериозно и то изключително сериозно трябваше да си поговоря с Деймън.Сега оставаше да ми заприлича на някой влюбен идиот и щях да се самоубия.
Реши да смени темата,направи изключително добре тъй като не ми се мислеше за Деймън и за новото му Аз,ако бях помислила още малко щях да откача!
-Всъщност не знам,все още мисля по-въпроса.Но си купих една наистина хубава къща и малко ми е жал да я напусна толкова скоро.Иска ми се да живея там поне месец,но пък ако стане нещо и се задържа .. не знам ще видим.-повдигнах рамене и се озовахме в задънена улица.Беше права,рано или късно щяхме да стигнем до това място.Погледнах я и се замислих.Не ми се искаше да си развалям приятелството с Деймън,само заради някакво момиче,но пък какво толкова щеше да стане ако само я опитах.След това щях да и изтрия спомените и всичко щеше да си бъде нормално.Натали ме гледаше странно,вървях към нея,а тя вървеше назад,докато накрая гърбът и не се опря в стената.Вените под очите ми започнаха да изпъкват,а кучешките ми зъби да се удължават.В този момент приличах точно на звяр.
-Ще те заболи съвсем малко.-захапах вратът и,и червената течност започна да навлиза бавно в системата ми.Знаех си,че на вкус щеше да бъде още по-добра.Добре,че умеех да се контролирам иначе при такава вкусна кръв,най-вероятно щях да я убия.Махнах се от нея и двете се вгледахме в очите.
-Този разговор не е съществувал,виждала си ме само,когато сме се разминавали по улицата!-въздействах и,усмихнах се някак ехидно и се изпарих.